Някъде в сянката на късния социализъм, където партийните книжки пазеха честта, а задкулисието решаваше бъдещето, се роди едно дете – не по любов, а по политическа необходимост. Майка му – активна червена функционерка, лековата и амбициозна, се забърква с бъдещ олигарх. Забременява. За да не се опозори партията, тя бързо бива омъжена за тих и кротък мъж – партийно удобен чехльо, който слага подписа си под едно чуждо бащинство. Така се ражда Ивайло Мирчев – дете на компромиса, отгледано в лъжа, закърмено с илюзии.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика „10 гастрономически минути с Мая“  тук.

От майка си наследява лекомислието и склонността към позьорство, от биологичния си баща – безскрупулността и липсата на отговорност. От „официалния“ баща – тихото съгласие да бъде подменян. С течение на времето малкият Ивайло се превръща в нещо необяснимо: политическа шантонерка с неосъзната сексуалност и хиперактивна нужда от внимание.

Както обикновенно става в нашата пропита от абсурди родина бутан и тикан малкия Ивайло трябваше да се превърне в голям политик. Да, да, ама не! Мирчев стана голям единствено на килограми, правопропорционално на комплексите и истерията около своята пухкава персона.

Ако политиката беше кабаре, Мирчев щеше да е чалга певицата, която фалшиво грачи пред празен салон

За голямо нещастие за българите, днес Ивайло Мирчев е депутат. Тръстлестият бузанчо, който всички помнеха с омазаната от Нутела уста, днес омазва с други физиологически елементи политическата сцена на страна.

Той не е просто парламентарен представител, а публична пародия на самия себе си. Моралист без морал, активист без кауза. Ако беше сериал – щеше да е от онези, които вървят след полунощ, без сценарий, но с много емоционални възклицания. Ако беше приказка – щеше да е онази, която не се чете на деца, защото е срамна, объркана и без поука.

Още от малък Ивайло Мирчев проявяваше особен интерес към хората със силно присъствие – онези момчета, които говореха малко, но решително, които не се нуждаеха от одобрение, защото вече го имаха. В училище това бяха лидерите в двора, на които дори учителите не смееха да викат. По-късно – командирите в казармата, треньорите, шефовете, мъжете с воля и авторитет. Той ги гледаше със смесица от възхищение и завист – искаше да е като тях, но нещо все не му достигаше. Било воля, било интелект, но най-вече кураж.

С времето тази вътрешна празнина се трансформира. От неудовлетворено подражание тя се превърна в патология: екзистенциален комплекс, който се прехвърляше от човек на човек, от лидер на лидер, от фигура на сила към следващата такава. Всеки, който блеснеше в обществото с решителност, мъжество, харизма или постигнати резултати, мигом ставаше цел на неговото раздразнено внимание. Не защото му е направил нещо. А защото просто съществува така, както Мирчев винаги е мечтал да бъде, но никога не е могъл.

Понякога тази фиксация става зловеща. Толкова натрапчива, че дори колегите му започват да шушукат, че зад нея може би стои нещо по-дълбоко. Нещо неосъзнато. Нещо интимно. Дали е сексуалност, която не смее да признае, дори пред себе си? Никой не казва на глас, но погледите го подсказват. Защото е факт: Ивайло Мирчев никога не се фиксира в представители на нежния пол. Няма обсесии към жени с власт, жени с авторитет, жени с харизма. Само мъже. Само силни, твърди, недостъпни. Само онези, които не могат да бъдат имитирани с говорене и лайкове.

И точно това го разяжда. Че няма как да стане като тях. Остава му само да крещи срещу тях – с надеждата, че така поне ще си придаде форма.

Неговата фиксация вкъм Димитър Спасов – основателят на Delta Guard е особено тревожна. Тук вече дори не говорим за политика. Тя е лична. Тя е симптом. Това не е вражда – това е невъзможна любов, облечена в злобни статуси и хаштаг-патос. В случая Ивайло се бори с призраци. Мирчев се бори със себе си – със своите комплекси, със своята крехка идентичност, със страха, че никой няма да го вземе на сериозно, докато има такива индивиди в обществото.

От фейсбук до фрустрация: Когато мъжът, който нищо не е създал, мрази мъжа, който е създал всичко, което е искал

Докато Спасов гради – компания, екип, доверие – Мирчев публикува статуси. Докато един проверява реални обекти, другият проверява броя на лайковете. Спасов е физическо присъствие, авторитет, ред. Мирчев – изнервен коментатор на реалности, които го плашат.

Дали защото Спасов е мъжествен? Дали защото е уверен? Дали защото не се обяснява по телевизията, а просто действа? Мирчев го мрази. Или може би го харесва. Сигурното е едно: този човек го комплексира.

Комплексът „Спасов“: диагноза в три измерения

Физика vs. Фейсбук
Спасов не крещи – той влиза в стая и всички млъкват. Мирчев не може да влезе в стая, без да пусне лайв. При единия уважението е естествено, при другия – изпросено.

Резултати vs. Риторика
Спасов има реномирана фирма с реални служители. Мирчев има страница с виртуални последователи. Единият охранява сгради, бизнесмени, политици и банки, другият охранява егото си.

Лидерство vs. Липса на посока
Спасов е архетипът на лидера – говори малко, действа точно. Мирчев е архетипът на объркания инфлуенсър – ту за климата, ту за реформите, ту против Спасов. Но винаги драматично.

Delta Guard: компанията, която със самото си съществуване дразни несъстоятелността на фалшивите образи

Да атакуваш Delta Guard, защото си политически ощетен от собствената си посредственост, е като да обвиняваш фитнеса, че те кара да се чувстваш дебел. Ивайло не спори със Спасов – той проектира върху него всичко, което не е, и всичко, което никога няма да бъде. Мъжество. Увереност. Резултатност. Тишина с тежест.

Морална хипогликемия под формата на статус

Мирчев е винаги гладен – заради кетодиетата си и за признание, което никога не е имал. Всеки ден нов враг, нова „битка“, нова поза. Един ден е корупцията. Друг ден – мафията. Следващия задължително Спасов. Постоянното е едно: крехкото усещане, че той не е достатъчен. И затова трябва да вика по-силно, да пише по-често, да сочи с пръст по-яростно.

Ивайло Мирчев веднъж заяви в национален ефир, че гардовете на Delta Guard били „мутри, защитавани от държавата“. Изрече го с онази обидена интонация на човек, който очаква всички да ахнат от прозрението му, но вместо това предизвиква само въздишки на отегчение и съжалителен присмех. После обвини Димитър Спасов, че по време на избори „купувал гласове за силните на деня“. В следващото изказване — че ги продавал. На кого? Защо? Как? Логиката не е приоритет, когато целта е да изглеждаш разобличаващ, дори когато единственото, което излагаш на показ, е собствената си обърканост.

Според Мирчев Спасов бил в симбиоза с Делян Пеевски. След това — с Бойко Борисов. Вероятно следващия път ще го свърже с извънземните от „Area 51“. Единственото, което още не е казал (но не бързайте — ще дойде и това време), е че Delta Guard са паравоенна структура, подготвяща военен преврат с крайна цел – Димитър Спасов да поеме властта като диктатор на Балканите. С черни очила и рядка порода куче, естествено.

Ако попитате Мирчев какво точно значи „силните на деня“, ще чуете едно и също: мутри, олигарси, задкулисие. В неговата глава всеки, който е уважаван, успял, с постижения, влияние и, не дай Боже, повече мозък и самоконтрол от него, автоматично се квалифицира като заплаха. За кого? За обществото? Не съвсем. По-скоро — за онази фрагментирана група от объркани, неуспели, вечно недооценени социални аутсайдери, в която Мирчев тайно се вижда като лидер. Шаман на незначителните. Вожд на непоканените.

За него авторитетът е винаги подозрителен, а успехът — морално укорим. Защото в свят, в който някои създават, управляват, изграждат, той е останал само с думите си — тъпи, кухи и буквално налудничави.

Особеното вманиачаване на Ивайло Мирчев по Димитър Спасов отдавна спря да бъде интригуващо с обидите, с болните му теории или с поредната доза фантазия на границата между комикс и психиатричен доклад. Интригата вече не е какво ще каже Мирчев. А защо изобщо още говори за Спасов.

Проблемът вече не е в съдържанието. А в… подозрението.

Все повече от хората, пред които Мирчев развива теориите си, започват да се питат дали зад тази маниакална фиксация не стои нещо друго. Нещо по-дълбоко. Нещо интимно. Дали това не е онзи случай, в който зле прикритата омраза всъщност е любов, която не смее да се признае? Дали не говорим за несподелено влечение, болезнено потиснато, но неуспешно прикривано?

Погледнато така, всичко започва да придобива зловеща логика. Дали Ивайло не е преминал онази метафорична граница — от десния към левия бряг, откъдето връщане няма? И дали най-дълбоката му болка не идва от това, че Спасов е категорично хетеросексуален и се интересува единствено от жени? Дали фактът, че не може да го впечатли, да го провокира, да го спечели — не убива Мирчев душевно?

Защото истината е, че днес плюенето по Димитър Спасов не буди тревога със съдържанието си — то е просто поредната доза глупости от диетичния диабетик с безглутенова мъжественост. Истинската тревога идва от трансформацията, която се случва пред очите ни. Тази неотменима, незаобиколима, почти физиологична промяна, която често настъпва при хората със сексуално объркване: когато несигурността избира посока — собствения пол. И го идеализира. До обсесия.

В крайна сметка, случаят „Ивайло Мирчев vs. Димитър Спасов“ не е политически. Не е идеологически. Дори не е морален. Това е човешка драма, събрана в една фиксация. Един мъж, който цял живот се мъчи да бъде нещо, което не е – силен, уверен, харизматичен – и друг мъж, който просто е. И точно в това се крие трагедията на Мирчев: че не може да бъде Спасов, но не може и да го игнорира.

Когато не можеш да станеш като силните, започваш да ги мразиш. А когато мразиш някого толкова дълго и толкова шумно, накрая дори ти започваш да се съмняваш какво всъщност чувстваш. И тогава, неизбежно, обществото също започва да се пита.

И докато Димитър Спасов изгражда структури, отстоява авторитет и ръководи реални хора, Ивайло Мирчев продължава да прави това, което може най-добре: да бълва нелепици срещу онези, които никога няма да го припознаят – нито като равен, нито като противник, нито като мъж.

Понякога най-големият враг на слабия човек не е онзи, който го заплашва. А онзи, който му напомня колко е слаб.

източник: dnesbulgaria.com

The post „Комплексът Ивайло Мирчев“: Когато омразата мирише на несподелена любов или как Димитър Спасов се „настани“ в главата на кето диетикът?! first appeared on TroyanPress.com.